Известният български журналист и общественик Йосиф Хербст е роден на 20-ти ноември 1875 година в град Одрин в семейството на заможен евреин преселник от Австро-Унгария след революционните събития от 1848 г. Бащата е инспектор по Хиршовата железница. При строежа на отсечката Вакарел-София се преселва в Княжество България (1879).
Хербст завършва Военното училище в София. Служи в Първи пехотен софийски полк и статистическо-топографското отделение на Министерство на войната на Военното министерство. Работи в редакцията на „Военни известия“. Сътрудничи в български и чужди вестници. В 1908 година работи в „Български търговски вестник“.
По време на управлението на Демократическата партия е директор на печата (1908 – 1911). Заедно с Александър Балабанов и Александър Гиргинов редактира стартиралия неофициален правителствен орган вестник „Време“ (1908)
Участва в Балканската и Междусъюзническата война, където е ранен. Носител е на ордена „За храброст“. Директор на печата, като изпълнява длъжността от 5 декември 1913 г. до 1918 г.
През 1921 година се жени за Виола, дъщеря на политика Петко Каравелов.
След Септемврийското въстание разобличава репресиите на режима на Цанков в публикациите си. При убийството на комуниста Вълчо Иванов през нощта на 12 срещу 13 февруари 1925 г. става свидетел на изхвърлянето на трупа му от извършителите – група офицери, начело с капитан Кочо Стоянов. На следващия ден описва видяното във вестниците си. С това окончателно си спечелва омразата на първото правителство на Демократическия сговор. Йосиф Хербст „безследно изчезва“ по време на априлските събития от 1925 година.
Според полковник доц. д-р Георги Кокеров и след разследване на в. „168 часа“ се установява, че вестникът на Хербст е публикувал предварително новината за атентата на 16 април 1925 г. в църквата „Св. Неделя“ в София, в следобедното издание на вестника „Днес“.
Припомняме неговите изстрадани правила за журналистиката, към които “Плевен прес” неотменимо се придържа. Йосиф Хербст е едно от легендарните имена на родната журналистика, на които ние се възхищаваме. Други такива са Георги Тамбуев, Христо Ботев, Стефан Продев и още, и още… Да четем днес какво са ни казали те преди, за да го помним завинаги!
- Почитай Негово Величество Народа – българския народ. И не го предавай.
- Пази негово Величество Езика – българския език. И не го мърси.
- Отвоювай всеки ден Свободата на Словото от властта и парите, от лъжата и беззаконието, от обществената леност, лековерие и бездуховност, от умствения мързел, лицемерието и невежеството.
- Не се кланяй на този, който дръзне да посегне на Свободното Слово, не му служи, не го оправдавай и не го извинявай – който и да е бил той, бил кой бил, каквато и власт да има, колкото и голяма и всесилна да е тази власт.
- Никога не плащай със Свободата на Словото, не я унижавай и не я превръщай в разменна монета за някакво съмнително спокойствие или кратковременна слава. Защото който плаща със Свободата си, е роб, роб безусловен. А който плаща за Свободата си, който в живота си не е написал нито една страхлива или малодушна дума, нито една дума под чужда заповед, нито една дума, която да му струва свободата; който стои зад всяка своя дума с целия си живот, той притежава най-големия талант – талантът да бъде свободен.
- Не се изкушавай и не се превръщай в куртизанка на властта, в метреса на богатството, в гувернантка на беззаконието; не се ласкай, ако те допуснат в будоара на парите или в слугинската стая на управляващата лъжа. Защото раболепието е срам, а сервилността – порок. И това е най-голямото ти нещастие. И за теб оправдание няма.
- Свободата на Словото не се купува, нито продава, не се бои, нито изкушава. Защото Свободата на Словото прелъстена не бива, както и Словото на Свободата поругавано не бива.
- Може да имаш всичко – пари, почести и слава, но ако си предал (без значение как, защо и на кого) и ако си продал (без значение срещу какво, за колко и на кого) твоето Свободно Слово – нищо нямаш. Освен самоизмама и самоунижение.
- Свободното Слово не се превъзнася, не се гордее, не се самолюбува, зло не мисли, не топи перото в кал и помия, не флиртува с народа и не го лъже, не го презира и не го злоупотребява, не зловредства срещу народ и държава, на неправда не се радва, а на истина.
- Не подменяй истината с интрига, позицията – с поза, каузата – с клевета, идеите – с интереси, фактите – с доноси, съмненията – с лозунги, вдъхновението – с лакейство, просвещението – с безпросветност, знанието – с невежество, културата – с безкултурие, паметта – с безпаметност, величието – с позор, светостта – с гавра, честта – с безчестие, достойнството – с мерзост, смелостта – с подлост, морала – с низост, словото – с мръснословие, съвестта – със сводничество, свободата – с подчинение.
- Не пиши днес обратното на това, което си писал вчера, защото утре ще пишеш обратното на това, което пишеш днес, и ще бъдеш за посмешище. Не бъди като онези „самозвани апостоли и писатели, които плюха на това, което вчера проповядваха, и проповядват това, което вчера оплюха”.
- Не премълчавай злото, „което като олово тежи върху поривите, постъпките, намеренията, мислите, думите”. Защото който премълчи, той ще се опозори.
- Не вярвай на тия, дето ти разправят, че на света има обективна статия. „Обективна статия няма, пък и не трябва да има. Само субективната статия е честна, а след това може да бъде добра или лоша.” Защото „безпристрастен, хеле пък безстрастен вестникар, е журналистически евнух”. А всяка власт обича такива журналистически евнуси, за да обслужват нейната харемна политика.
- „Вестникът не е венцеплетаческо заведение”, не е машина за печатане на пари, не е политическа слугиня, политическа метреса или политическа проститутка, а обреченост за истината. Тъй както журналистиката не е приятно и престижно прекарване на времето в коридорите на властта, а мисия.
- Читателят не е купувач, вестникът не е стока. Читателят е гражданин, читатели не се купуват, читатели се печелят. А вестник без гражданско сърце, вестник, който слуша само гласа на властта, който преправя гласа си според гласа на властта, и на всичко отгоре твърди, че това е гласът на народа – този вестник е мъртъв.
- Публицистиката е гражданска позиция – преди всичко и въпреки всичко. „Свободно избрана позиция на свободния човек.” Защото „за свободните хора може и бива да пише само свободният човек”.
- Помни – истинският, постоянно действащият парламент в една държава, е нейната журналистика и публицистика.
(Цитатите са от книгата „Талантът да бъдеш свободен. Избрани творби”, съставител Велислава Дърева)
Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!
