На 6 януари 1848 година се ражда Христо Ботев

На 6 януари 2021 година ще се отбелязват 173 години от денят на раждането му. На 2-ри юни ще е същото – пак отбелязване. Само че, 145 години от смъртта му.

Гледката ще е една и съща. Официалните приказки – също. Единственото ново е коронавируса. От него поне ще има полза – без дежурните официални лица, уморени чиновници и бутафорни четници.

И днес, 6 януари 2021 година, е същото, за което писахме през 2018 година в „Днес цели шайки от нищожества честват Ботев”. https://www.plevenpress.com/%d0%b4%d0%bd%d0%b5%d1%81%d1%86%d0%b5%d0%bb%d0%b8-%d1%88%d0%b0%d0%b9%d0%ba%d0%b8-%d0%be%d1%82%d0%bd%d0%b8%d1%89%d0%be%d0%b6%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b0%d1%87%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b0%d1%82/

Ще се чуят ли гласове на несъгласие с написаното ? Едва ли. Днес не ни е до Ботев. Дори когато нямаше коронавирус, пак не ни беше до него. Премълчахме махването на огнената му публицистика от учебниците, приемаме откровени мошеници да слагат портрета му в кабинетите си, робски си траем за неправдите, , за да „си спасим душата”.

Не искаме да знаем цялата истина за Христо Ботев, защото в нея се крие истината за нас самите. А тя никак не е приятна. Когато обаче я приемем,  ще разберем величието и трагизма на този българин. Ще поискаме да докажем на него и на себе си,, че не сме стадо говеда и сме заслужили свободата си.

До тогава обаче,  все ще кънтят в съзнанието ни горчивите му последни думи:„И ний сме дошли народ да освобождаваме. Где е народът ? Где са тия измъчени робове дето ни викаха ? По-добре да бях паднал в Дунава, да не виждах тоя позор – как българският народ е стадо говеда !“

Няма какво повече да добавим освен това баладично писмо на поета Балчо Балчев. И да се закълнем пред паметта на Ботев, че „ний пак ще превземем с гръм парахода” !

Баладично писмо

Не сколасахме с четата, байо.
Залудо затрихме момчетата.
Залудо измряхме, Българийо.
Като псета ни клаха. И нека.

Робува си роба робията.
че що са за роба пет века?
Щом овчари стадата си криеха
и ни сочеха подли пътеки.

Затуй ли главите ни горди
анадолски дервиши побиваха.
И цяла нощ клета Околчица
мълчалива кръвта ни попиваше.

Че ден бе! Кънтяха челата ни.
Дълба ги оловото жежко.
Из урвите псуваше вятърът.
Орлици се виеха тежко.

И сбъднах молитвата. Спяха телата ни –
парцаливи, низвергнати, диви.
И ние кълняхме и плачехме, Дяконе:
– Ще възкръснат ли в Българско живите?!

Ветровете са нашите мисли
и тъмна вода е скръбта ни.
Като мътно небе сме надвиснали –
двеста неми, зловещи камбани.

По-мъртви от мъртвите, мили народе,
по-живи от живите, робе и скоте,
ний пак ще превземем със гръм парахода
и пак ще загинем! Подписвам се: Ботев.

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!