Защо е плакал Емил Димитров в ресторант „Балкан” в Плевен ?

Тази история за пръв път вижда бял свят. Герой в нея е не само великият плевенчанин, но и журналистът Николай Колев. Разказа ни я отдавна, но все не ѝ идваше реда за публикация. Може би така е трябвало да стане, за да можем да я огласим сега, когато признателният Плевен отбелязва  80 – годишнината от  рождението му.

А ние сме признателни на колегата Николай Колев, че ни посвети в своята история. Разказа я с вълнение, което годините не са успели да изтрият.

Това беше някъде 1994/95  година, започна разказа си Николай. По онова време имахме група, с която свирехме по заведения, каквато беше обичайната практика. Чакахме си договорите за Норвегия и всеки момент щяхме да заминем, за да свирим там.

В Плевен свирехме в ресторант „Балкан”. И една вечер виждам, че на една двойна маса е седнал самият Емил Димитров.

Страшно се развълнувах, защото съм от поколението, което израсна с неговите песни. Ходил съм на всичките му концерти. Слушал съм с часове неговите плочи. Казах си „Не, няма начин тази вечер да не отида при него. Не мога да пропусна този момент”.

И в първата пауза отивам при него и му казвам „Емиле, здравей”. И веднага взех да се извинявам, че така се обръщам към него, но то е защото го чувствам страшно близък. Та нали непрекъснато слушам песните му. Станали са част от живота ми.

Помолих го от името на цялата ни група да дойде при нас ако желае, след като свърши вечерята си. Просто да се видим, като музиканти.

И той дойде. Седна на масата на оркестъра, както се казваше по онова време и почнахме да си говорим. За музика, за песни, аранжименти и репертоар. Така от дума на дума стигнахме до песните, които ние пеем в заведенията. Казахме му, че освен традиционната в такива случаи инструментална, естрадна и диско музика, пеем и народна. Но само в много специални случаи. Имахме в репертоара си „Полегнала е Тодорка”и му казахме това.

Той се изненада. „Вие имате в репертоара си тази песен ?” Да, отговорихме и ще ви я изпеем. Изправихме се до масата, а той казва: Няма ли да отидете на сцената и да я свирите ?

Не, отговорихме ние, ще я изпълним акапелно, както е в четиригласния оригинал на Филип Кутев.

И запяхме ние четиримата, нищо, че при Филип Кутев това го прави цял хор.

Пеем с цяло гърло и със сърце. Свършихме и гледаме Емил Димитров. А той мълчи. И в един момент казва: Момчета, това вярно ли е ? И му потекоха сълзи от очите.

Представяте ли си ?! Стояхме, мълчахме и ни стисна и нас гърлото. Тези сълзи бяха най-великото нещо в живота ни на музиканти.

По едно време му казваме „Ама ние имаме и други неща акапелни”. И запяхме един спиричуъл. Отново на четириглас, отново без съпровод. А Емил слуша, в очите му пак сълзи и казва: „Момчета, това вярно ли е ?”

Вярно е, че това беше звезден миг в нашия музикантски живот. Незабравим и до ден днешен.

Останахме до сутринта с Емил Димитров. Говорихме, пяхме, импровизирахме.

Призори се сбогувахме с обещания за следващи срещи.

Повече не се видяхме. Виждам обаче паметника му и споменът за онези негови сълзи отново топли душата ми.

Тази история стопли и нашите души. Дано така я почувстват и читателите ни. Благодарим ти, Николай !

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!