Как Световният ден на театъра разкри театралното минало на наш репортер и славата на тръстениишкия самодеен театър
Международният ден на театъра, 27-ми март, събуди спомена за славния тръстенишки самодеен театър през годините 1973 – 1977 година в с помените на Ива Мусова, репортер в „Плевен прес”. Така узнахме, че е играла на една сцена с Гинка Станчева, Владимир Смирнов и Димитър Буйнозов, а гр. Тръстеник е носил славата на най-театралния град. Ето защо:
Бях в 7-ми клас, 13 годишна, когато една есен учителят ми по рисуване Георги Ананиев ми каза: „Ти си Калинка“. Това ме смути и обърка.. Семейство Ананиеви живееха на квартира срещу нашата къща и той ми преподаваше рисуване. Като видя объркването ми поръча да отида вечерта в читалището. Отидох. Двайсетина възрастни четяха на маса ролите от пиесата „Съдии на самите себе си“ на Кольо Георгиев. Аз влязох и Ананиев каза: „Дойде Калинка” /героиня от пиесата на К. Георгиев, б.а./. После се обърна към мен: „Сядай, вземай си пиеса и чети думичките срещу това име”.
Така започна моята любов с театъра.
Имаше време, през което в тръстенишкото читалище през театралния сезон репетираха 4 самодейни театрални състава. Георги Ананиев водеше единия, Пътко Пъловски втория, Симеон Кънчев третия, а по едно време и Илко Иларионов водеше младежка трупа. По онова време беше студент в театралната академия.
В Тръстеник имаше театрална публика. Тези няколко състава играеха по една пиеса на сезон, но с по няколко представления. Плевенският театър гостуваше често. Гостуваха и самодейни театрални състави от съседни градове и села.
Театърът на Георги Ананиев все се състезаваше с театъра на бай Марин Стоянов от Ореховица. През сезона ходехме не само на турнета из близките села и градчета. Имаше конкурси, фестивали и прегледи на самодейните състави. През тази първа моя театрална зима не само обиколих всички читалищни сцени из областта, не само бях на няколко фестивала, но преживях и най-вълнуващата среща – тази с Младежкия театър.
Всяка седмица самодейците от Тръстеник ходеха на театър в София. С автобуса на ТКЗС-то, с дамаджаните с тръстенишко вино, с варените кокошки и домашните пити. Гледахме представление в Младежкия театър, а след последните аплодисменти, заедно с актьорите сядахме в голяма гримьорна. Изваждахме торбите и започваше банкет. Тези наши вечери с артистите бяха най-хубавото от цялата зима. Винаги започваха с тост на Виктор Георгиев – тогавашния директор на театъра. Той с много сериозен вид казваше всеки път: „Това е една хубава вечер за театъра и ако даде Бог и нашата партия ще има още много такива.“ Не знаех какво означаваше това, но съм го запомнила.
Гледах като в сън артистите около себе си. Все лица, които бях виждала само по телевизора. Тръстенишкото читалище и Младежкият театър имаха шевство, така се наричаше тогава партньорството. Трупата на Ананиев обикновено играеше пиеса, която се играе в Младежкия театър. Самодейците ходехме да ги гледаме, даваха ни декори, костюми и музика за пиесата. Там се срещахме с автора и всеки можеше надълго и широко да си говори с артиста, с когото играеше една и съща роля.
Понякога самодейният театър на Ананиев играеше пръв някоя не дотам политкоректна пиеса. Такъв беше случаят със „Съдии на самите себе си“ на Кольо Георгиев.
Най-главозамайващото бяха гастролите на истинските артисти на наши, самодейни представления. В „Съдии на самите себе си“ играеше Гинка Станчева. Тя игра и в „Хубавата Мария“ на Дончо Цончев, и във „Витрината“ на Емил Манов. И за трите пиеси е идвала да играе представления на тръстенишка сцена.
В „Съдии на самите себе си“ ми беше майка. Аз така се и чувствах с нея тогава. Бях на 13! После, няколко години по-късно, играех нейната роля в „Хубавата Мария“ и когато дойде за две представления при нас, ходех като малко кученце след нея.
Една зима театърът на Ананиев поставяше „Витрината“ на Емил Манов. В Младежкия театър в постановката участваха звездите на българския театър и кино: Димитър Буйнозов и Владимир Смирнов. И двамата дойдоха за една седмица в Тръстеник. Беше вълшебно време. Бяха ги настанили в домовете на самодейци. Сутрин всички се събирахме на закуска първо при единия, след това заедно с него, при другия. Не им давахме да дишат, без да сме ги накачулили през целия ден. А вечерта, пир за душата!
Да си селско чедо, да ходиш да гледаш всяка нова пиеса в София, това си е за роман. Но да играеш на една читалищна сцена с артисти, пред които благоговееш – това е несравнимо.
За едно от представленията дойде и Гинка Станчева. И аз с тях, тримата на една сцена… Как да не се влюбиш в аромата на сценичния грим, в мига когато завесата се вдига и чуваш дишането на цялата зала, в усещането за безтегловност, когато избухват аплодисменти.
После Ананиев замина на работа в Плевен и неговият театър замря. Появи се нов. В следващите години главен режисьор на тръстенишкия театър е Иван Янчев. Не съм играла в негова постановка – вече бях студентка. Легенди се разказваха за неговата страст към тръстенишкия театър и публика.
След представление в София, тръгва с нощен пътнически влак, пристига по първи петли в Плевен, където го чака джипката на ТКЗС-то. След това в читалището, където с научен текст стоят и го чакат самодейците. Репетициите им продължавали до среднощ. После с джипката обратно на влака и в София пристигал за следващото си представление. И така няколко театрални сезона.
Тръстенишката читалищна сцена е запомнила и стъпките на Васил Михайлов. Идвал е да играят заедно с Иван Янчев в постановка заедно със самодейците.
Поколения тръстеничани обичаха театъра, гледаха истински артисти, много хора играеха в самодейни постановки. Още повече хора искаха и бяха част от магията. Едни правеха декори, други ги подреждаха, трети следеше текста, друг правеше прически на артистките. Георги Ананиев ни гримираше, Петрина Ананиева следеше за чистотата на речта и правилния изговор на думите. Те двамата, Петрина и Георги, отвориха очите и облагородиха душите на хиляди хора. За тях двамата – по нататък.
Ива Мусова – Калинка от пиесата „Съдии на самите себе си”
Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!
