Един въпрос – два отговора: Мартин Митев и Георг Спартански за не(зависимостта) и (не)съединението днес

22-ри септември, Денят на българската независимост, бе отбелязан в Плевен със скромно гражданско присъствие и традиционно поднасяне на цветя от кмет, председател на Общински съвет, общински съветници и служители. Заради противоепидемичните мерки бяха отменени тържествени ритуали от минали години, с които се отбелязваше този ден. Но и тогава, и сега, официалните лица и администрация винаги са били повече от гражданите. Затова зададохме един и същ въпрос на председателя на Общинския съвет Мартин Митев и кметът на Плевен Георг Спартански: „22-ри и 6-ти септември напомнят на българите какво могат да постигнат когато са обединени. Но днес сме по-разединени и по-зависими от всякога. Как ще преодолеем този проблем, за да стигнем онези българи от 1908-ма година ?”

Ето какво казаха по този повод двамата ръководители:

Мартин Митев: За съжаление, ако сравняваме политиката, която е била 1908-ма година и политиката сега, разликата е огромна. Казвам го със съжаление защото не виждам към момента предпоставки за това обединение, за което тогава нашите политици са били обединени от една единствена кауза. Тя е била единна България, да се върне България на картата на Европа.

Да, сега България я има на картата на Европа, , да, член е на най-голямото семейство – Европейския съюз, но дребните политически ежби водят до там, че не можем да се обединим в името на нещо ново, което да тласне България нагоре, по пътя към развитието на една нормална европейска държава.

Ще изкажа лично мнение за това, какво ни пречи. Смятам, че ни пречат наслагванията от годините на прехода. Говоря за политическия елит, а не за хората. Натрупаните междуличностни отношения на този елит, на политическите фигури, които за съжаление в голямата си част са едни и същи в продължение на 30 години. Може би трябва да се смени политическият елит, хората в този елит, за да се получи нещо, за което предполагам всички мечтаят.

На времето Моисей е водил израилтяните в кръг 25 години, за да умре и последният роден в робство. Мисля, че това трябва да се случи. Да бъдат сменени, по естествен път, не с революции, да се сменят хората в политиката.

Вярвате ли, че ще се съединим и обединим ?

Не съм убеден.

Георг Спартански: Аз не съм съгласен, че не сме били никога по-разединени. Ако се погледнат аналите на българската политика , включително и през този век, и се прочетат речите в парламента на различните политически представители, човек ще остане с впечатлението, че се е пренесъл с машина на времето, защото репликите и остротата на дебата са същите, като тези в момента. А що се касае до това дали сме зависими или не, ние сме зависими най-вече от себе си. Защото юридически нямаме основание да считаме, че сме зависими. От 22-ри септември 1908-ма година сме независима държава. Дали сами не се правим зависими е друг въпрос, но юридически сме независими. И би трябвало тази юридическа независимост да се отрази във фактическата самостоятелност при взимането на решения за бъдещето на България.

Всъщност,още от турско робство до ден днешен, продължаваме да се делим на фили и фоби. Което ни поставя в зависимости по волята на самите нас. Делейки се на фили и фоби ние се поставяме в зависимост от чужди интереси и чужди сили.

Изходът е да имаме достойнство и сила на характера да заявим, че решенията за България трябва да се взимат в България. И ако ние сме членове на международни общности, да се отстояват на нейните форуми нашите позиции. Защото когато сам себе си не уважаваш и имаш мек гръбнак, не можеш да очакваш от другите да ти правят байпаси на гръбнака, да го укрепват. Всичко зависи от нас. От самочувствието, което имаме със знанието на нашата история. С поуките от историята . В крайна сметка никой не иска да сме еднакви, да мислим еднакво, да нямаме своите политически различия. Но различия за пътищата, по които да стигаме целта, не може да има. Не можем да вървим без да имаме национална цел. Затова питам – коя е нашата национална цел в момента ? Защото много често се поставя като цел членство в различни съюзи. В миналото са били СИВ и Варшавски договор, сега са НАТО и ЕС. Но това не може да бъде цел. Това в най-добрия случай е средство.

Цел е било в началото на миналия век и в края на по-миналия век – обединението на българите под едно знаме, на една територия и под едно управление.

Как я виждате тази цел, каква трябва да бъде ?

Това ще бъде тема на друг разговор, тъй като това са сериозни неща и не бих искал да импровизирам сега на площада. Но пак казвам, че народ, който няма цел, няма как да бъде единен, и няма как да постигне общ успех.

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!